Финалният за сезона концерт (5.07.) на Симфоничния оркестър на БНР с главния му диригент Константин Илиевски представи сериозна, безкомпромисна програма. Този път очевидно целта не беше пореден флирт с публиката, по-скоро бяха подбрани и подредени композиции, които насочват към размисъл, към усилието да се прозре същността и обема на формата и характера на музиката. Симфоничната “Елегия” от Пламен Джуров, откри концерта. С нея радиооркестъра почете 75–годишнината на композитора, на диригента, на сериозно посветилия се на музикалното българско дело човек с уникално чувство за отговорност към обществото. Разбира се, познавайки музиката му, ми се искаше да ми припомнят и онази негова ранна Симфония по Иван Хаджийски, чувала съм Елегията да се изпълнява заедно с Токатата му за оркестър, написана малко по-късно, което също е вариант. Или Концерта му за саксофон, чиято световна премиера бе именно с радиооркестъра под диригентството на Джуров със солист Борис Петров, който много рано напусна живота. Или Фантазията. Но… в днешно време диригентите и оркестрите толкова дават – обикновено българското произведение е част от първата част на концерта. А самата Елегия, мисля, е знакова за характера на музиката на Джгуров, за драматизна в посланията й, за много сериозния, информиран негов творчески почерк и, най-вече за свойството й да споделя съкровено и да предизвиква също толкова съкровен ответ от слушателя. Като слушах сега Елегията си помислих дори, че в музиката си Джуров е най-разкриващ се, най-спонтанен, мога дори да кажа – най-оголен. Искреният, директно въздействащ разказ на музиката му е толкова красноречив, че дори и по-компромисното изпълнение не може да му повлияе много. Пак се чува за какво става дума. Аз наистина се надявах, че качествата на партитурата, предизвикателните инструментални решения и комуникативността на музиката ще импулсират диригента да обхване мисловно формата, за да я изгради адекватно на нейната изначална цялостност. Но отново ме посрещнаха не съвсем здравословните навици да се акцентира на първо време на такта, да се “издува” фразата от медните, да се пресира звука във форте, да липсва интенизвност в тихите динамики, доколкото изобщо ги имаше. Елегията е пиеса-реквием за музиканта-оркестрант, за човека, посветил целия си живот на една толкова трудна и толкова неразбирана от по-голямата част на обществото ни професия. Тази изначална драма, струва ми се, лежи в основата на авторовото послание. И всеки по-открит, по-откриващ също, по-допринасящ смислово подход към нея би разтворил още двери към реалната същност на това дълбоко творение. Не беше такъв случаят, но качествата на пиесата прозвучаха, наложиха се, някои епизодични моменти дори подсказаха как биха прозвучали при един по-проникновен прочит.
Елегията на Джуров откри концерта, а Седмата симфония на Брукнер бе финалната творба. Определено има връзка между тези композиции в характера и смисловата им определеност, което именно направи за мен програмата привлекателна. Но и тук въпросът с прочита се оказа, меко казано, проблематичен. Тази Брукнерова симфония, въпреки ефектния си тематичен материал и разнообразните фази на развитие също предполага една интензивна, напрегната бавност, както и звукова дисциплина във формулирането и в изтеглянето на фразата. Предполага също така мигновена гъвкавост в “престрояването” при смяната на движението, независимо от музикалното време, в което се реализира. Изисква още умението да се артикулира, да се гради ясно и внушаващо Брукнеровата конструкция, но не само и единствено през крешенди, които стигат до грубички кулминации. Трябва да си я построил мисловно, да я имаш в главата си. Тогава я предаваш на оркестъра, тогава оркестърът я възприема също и се отдава на този формообразуващ процес. Освен всичко друго се изисква и търпение в тоновото произношение – плавност, полифонна стратегия, в която акцентите са забранени, балансирани групи и изваяни унисонни провеждания – навсякъде. Всъщност имаше сполучливи отделни фрагменти в оркестъра, които обаче нямаше как във фрагментарността си да издържат обема и мощта на голямата форма. Твърде компромисно отново бе изпълнението на динамиките. Омръзнала съм си сама на себе си да пледирам за точното изпълнение на тихите динамики от българските оркестри. Разбира се, че има различен тип тихи динамики за различните епохи. В тоновия език на Брукнер, въпреки бавността на изказа, кулминациите до фортисимо (които не трябва да звучат грубо, а благородно, извисено) и полагането на началото на следващото изграждане в пиано или пианисимо са част от лексиката на композитора и за да се формира цялото, трябва да се спазва това, което се случва в него. Фрагментарното мислене надделя и не знам защо си помислих, че то някак е станало постоянно в живота на този оркестър, който свири цели композиции пред публика само веднъж в месеца (Искам още веднъж да припомня на радетелите на записите, че този оркестър има история и преди тях и че концертите на радиооркестъра бяха повече от един на месец). Преди доста години имаше баланс между концертното и звукозаписното битие на състава. Сега не е така и това се излъчва от оркестъра, който свири в много случаи на тласъци. Разбира се когато на пулта е диригент, който е способен да се справи с този белег на нашите радиосимфоници нещата са наред. Но тук случаят не е такъв и в този ред на мисли ми се струва, че Брукнеровата Седма симфония в този етап от живота на оркестъра е нереалистично усилие.
Оставих за финал на текста си присъствието и представянето на 18-годишния валдхорнист Виктор Теодосиев, който бе избрал първия концерт за корна на Рихард Щраус – както се казва, класическа за изпробване на инструменталния капацитет на солиста творба в репертоара за този инструмент. Той вече прави своята кариера, бях го слушала по различни медии, но за първи път го слушам на концерт. Изумлението ме сграбчи още от “фанфарното” му встъпление веднага след тоническия акорд на оркестъра – категорично, но не силово, екзактно, но експресивно и заявено, с необходимата логика, но и с впечатляваша изразност – и това в пет такта. Оттук нататък започна моето преживяване с музиката, която ми дари младият Теодосиев – защото той е извънредно музикален или може би по-точно би било да се каже – извънредно чувствителен музикант, който е подчинил любимата си (и наследствена – трето поколение корнист) корна на всяко свое емоционално движение. Това е човек с вродено благородство на звука, според мен (“Всеки се ражда с тона си” – казваше моят приятел Веселин Николов, който, както се знае, свиреше на флейта и на саксофон), с пиетет към широкото дихание, което му се получава в съвършено легато, стриктен и много сериозно възпитан в степенуването на динамиките (на много добри инструменталисти не винаги им се получава). Освен това притежава невероятно диференциращ звуците слух и тъй като има също така невероятна техника, слушателят наистина чува една корна, кото може да “шепне” в пианисимо със забележителен интензитет, който отправя звука до последния ред на залата, а после, със същата смайваща лекота да покаже различните динамически амплитуди, да активира движението и да го насочи към естествената кулминация. С изряден щрих! Не мога да опиша нюансирането, на което е способен Теодосиев – често фразираше и заради диригента, който можеше малко по-детайлно, по-внимателно да се вслушва в това, което му предлага солистът – и като звук, и като цвят, и като динамична артикулация (а не дюс – равно, еднакво през цялото време и както е обичайно грубичко, когато трябва да се свири тутти във форте), и като култура в инструменталното поведение, която дори опитни, известни изпълнители нямат в тази степен.
Всеки има своя път, всеки строи своя път; сигурна съм, че пътят на Виктор Теодосиев (да е жив и здрав!) е ясен – с това инструментално въображение, с вкуса и културата, които демонстрира в парадигмата на стила, с естествеността на личните му отношения с корната и очевидно с труда, който влага, мисля, че му предстоят интересни, предизвикателни, трудни и много щастливи години.